Съществува ли човешката душа?
В ранните часове на 28 юли 1976 г. най-смъртоносното земетресение на 20-ти век и третото най-голямо, записано в историята, разтърсва Тангшан (Tangshan), Китай. Приблизително една пета от града е заличен при това бедствие, а хиляди биват изтръгнати от ръцете на смъртта.
Впоследствие се провежда социологическо проучване с хората, върнати от близко до смъртта състояние, с цел да се открие какво са преживели те в най-критичния момент от живота си.
За изненада на учените много хора отговорили, че на прага на смъртта те не чувствали никаква болка или съжаление, а изживели някакво вълнение, сякаш освободени от физическите си тела. Някои казали, че съзрели тунел от светлина, а други – че видели други същества. Вероятно много хора са запознати с подобен род истории, известни на експертите като „преживявания, близки до смъртта” (ПБС).
Съществуването на ПБС предизвиква проблем за съвременното разбиране за съзнанието, тъй като според съвременната наука съзнанието е по-скоро продукт на неврохимични реакции, отколкото нещо реално съществуващо и независимо от мозъка, способно да се отделя от физическото тяло. Явлението ПБС предполага, че човекът има не само тяло, но и душа. Естествено, учените имат разнородни мнения относно отделното съществуване на човешката душа.
Едно изследване, проучващо тази материя, било проведено от д-р Дънкан Макдюгъл в Хаверхил, Масачузетс, през 1907 г. Макдюгъл работил с шест пациента, които били в критично положение. Претеглил ги в момента точно преди смъртта и веднага след нея.
Резултатите, публикувани в съвременни медицински списания, разкрили, че пациентите губели средно по 21 грама в точния момент на смъртта. Д-р Макдюгъл стигнал до заключението, че тази разлика е теглото на човешката душа – любопитен факт, добил известност във филма от 2003 г. „21 грама”.
В наши дни на това изследване се отдава малко значение – то е пренебрегвано просто като анекдот в научните кръгове, тъй като зложелатели твърдят, че е възможно да е имало грешки в измерванията, причинени от няколко фактора. При все това досега никой не е повторил експеримента с цел да го потвърди или отхвърли.
„Редукционистът” е по природа скептичен относно съществуването на възможността за независимо съзнание. Ученият Франсис Крик, поделил Нобелова награда с Джеймс Уотсън през 1962 г. за откриването на двойната спирала на ДНК, е може би най-известният съвременен представител на тази гледна точка.
В изследване, проведено в продължение на няколко години, професор Крик заявява, че „нашите съзнания – поведението на нашите мозъци – може да бъде обяснено с взаимодействието на нервните клетки (и други клетки) и асоциираните с тях молекули.”
Но някои учени спорят, че професор Крик се придържа към една крайна гледна точка. „Все едно да кажем, че катедралата е купчина от камъни и стъкло. Вярно е, но е прекалено опростено и се пропуска същността”, казва Майкъл Рейс, професор от Лондонския университет, който е както учен, така и свещеник.
Най-пълното изследване на ПБС до ден днешен е проведено от Пим ван Ломел и група холандски лекари върху 344 пациенти от 10 болници. Пациентите били съживени след спиране на сърдечната дейност. Според изследването, чиито резултати били оповестени в Лансет през 2001 г., 62-ма пациенти (или 18 %) са имали някакъв спомен за близко до смъртта преживяване, докато 41 от тях са описали „дълбоко” или „много дълбоко” преживяване.
Половината от съобщилите за ПБС заявили, че били наясно с това, че са мъртви, докато 56 процента казали, че изпитвали позитивни емоции. Петнадесет души (24%) споделили, че имали преживяване на излизане от тялото, докато 31% изпитали придвижване през тунел. Осемнадесет души казали, че видели „небесни пейзажи”. Една трета съобщили за среща със свои мъртви роднини, а по думите на осем души, пред очите им преминал целия им живот.
„Концепцията, приета досега, но недоказана научно, е, че съзнанието и спомените са локализирани в мозъка”, пише професор ван Ломел в „Относно целостта на нашето съзнание”.
„Как би могло да се преживее състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира по време на клинична смърт с равна електрокардиограма?” пита Ван Ломел. „Освен това, слепите хора са описвали [възприятия, съответстващи на реалността] по време на преживявания извън тялото”. По думите на Ван Ломел, близките до смъртта преживявания разширяват границите на медицинското разбиране по отношение пределите на човешкото съзнание и връзката между съзнание и мозък.
Докато този въпрос вероятно ще остане спорен в научните среди, понататъшни изследвания могат да дадат основание да се правят проучвания по непреходния въпрос: Има ли живот след смъртта? 
